В южната част на Румъния, където сушата е била по-честа, разказва се в легендата за Йоан Чел Фрумос, наричан Калоян ( от гръцки kalos = красив и iani=Йоан), често асимилиран с природата, която умира само за да се възроди година след година …
Историята продължава, че някога вдовица и синът й живеели в село в Дунавската равнина в стари времена. Момчето, Йоан от името, дадено му пред Бога, беше невероятно красиво , имаше сладка меден глас и топли очи като обедното слънце, идваха всички животни да ядат от дланта му и го следваха навсякъде, без да му причинят зло. И така се носеше новината за добротата и красотата на сърцето му, че хората започнаха да го наричат Калоян, Йоан Красивият от гръцката дума от онези времена.
В онези години животът беше много труден. Дъждът не беше докоснал земята отдавна, слънцето гореше силно, а топлината му изсушаваше всичко. Земята се протягаше към небето треперещи въздушни крила, още от зори, знак за жажда и топлина над нея. Хамбарите на селяните бяха празни, всяка струя вода беше много търсена, а зеленината изсъхваше пред очите им.
Едно добро утро, нямайки какво да постави на масата, майката на Калоян го изпрати да огледа селото за някои билки, кора на дърво, каквото можеше да бъде изядено от тях или от няколкото животни, които имали около къщата.
Детето поело по горската пътека близо до къщата, но не се върна. Слънцето беше високо в небето, когато майка му започнала да го търси и с течение на времето и детето никъде не бе намерено, отчаянието й се увеличаваше. Търсеше отчаяната майка из долини, баири, гори, градини. Скоро всички деца от селото се присъединиха в търсенето на Калоян и заедно пееха:
“Caloiță, iță,
Pui de coconiță,
Te caută mă-ta
Prin pădurea deasă
Cu inima arsă”
(интерпретация на стихотворението: Калояне, яне, син на кокона, майка ти те търси, през гъсти гори с пламнало сърце)
Към вечерта тялото на детето беше намерено във кладенаца, намиращ се в края на поле, кладенец, останал без вода през тази суха година. Той се бил надвесил над каменния перваз, опитвайки се да приплъзне дървената кофа по сухото дъно на пресъхналия кладенец, за да изведе на повърхността все още зелената растителност, израсла до прохладата на земята там.
Майката слязла в кладенеца, за да изведи детето си на повърхността. Легендата гласи, че леко го повдигнала от мократа кал и изскочила на повърхността, чистата вода, започнала да се издига зад нея. Земята също оплаква загубата на Калоян.
Донесено в селото, детето беше посрещнато с голяма мъка, украсено с венци от млади клонки и погребано по обичай, с оплакване от майката и децата в селото.
“Ene, Ene, Scaloiene
O, o, o…
De când ploaia n-a mai dat
O, o ,o …
Grâulețul s-a uscat
S-a uscat și s-a-ntristat
O, o, o …
De când ploaia n-a mai dat.
Ene, Ene, Scaloiene,
O, o, o …
Să te duci cu florile
O, o, o…
Și să vii cu ploile
Să deschizi portițele
O, o, o …
Să intre fetițele.
Ene, Ene, Scaloiene
O, o, o …
Să deschizi portițele
O, o, o…
Să curgă ploițele
Să curgă șiroaiele
O, o, o …
Să umple zăvoaiele….”
(интерпретация на стихотворението: Това е поезия посветена на божество, чрез която се молят за дъжд, който направи така че отново да растат посевите, да се напълнят полетата, да текът потоците)
Легендата гласи, че щом тяло намерило спокойствието си в гроба, след като било покрито със земя, напоена от сълзите на майка му, душата на Калоян отишла в небето, прекалено чистата почва на света му, молейки за прошка за стореното зло и милост за жадни полета.
И легендата казва още, че, забравяйки нечестито у хората, небето започна да плаче. Плач за прошка, плач за милост, плач за смъртта на детето със слънчевата коса.
„Iene-Iene, Caloiene,
Ia cerului torțile
Și deschide porțile,
Și pornește ploile,
Curgă ca șuvoile,
Umple-se pâraiele
printre toate văile,
Umple-se fântănile,
Să răsară grânele,
Florile, verdețele,
Să crească fânațele
Să-s-adape vitele,
Fie multe pitele”.
„Iene, Caloiene!
Tinerel te-am îngropat,
De pomană că ți-am dat,
Apă multă și vin mult
Să dea Domnul ca un sfânt,
Apă multă să ne ude,
Să ne facă poame multe!”
(интерпретация на стихотворението: първи вариант – молба за дъжд- Това е поезия посветена на небото, което е помолено, да отвори своите небесни порти за да започне да вали дъжд, за да се напълнят с вода реките, кладенците, да расте тревата, житото, да стане хляба, да се напоят животните,
– втори вариант – молба за дъжд посветена на Калоян, погребан млад, за който са прелели много вода и вино, за да им даде Господ много вода за да има много плодове.)
От тази легенда идва ритуалът, присъстващ в района на Дунав – този на Калоян. Този обичай, придружена с песента, отпразнувана, в началото един емисар изпратил съобщение до бога на природата, който го помоли да „върже“ или „развърже“ дъждовете, така че растителността да умре и след това да се възкреси в постоянен цикъл от живота на земята. След време християните заменят езическата божественост на природата със св. Йоан Кръстител, като датата на празнуването на Калоя е определена около лятното слънцестоене (24 юни). По този повод беше направена Калоян – кукла, изработена от различни материали (глина, парцали, слама или дървени клонки), украсена с цветя и ритуално погребана в церемония, подобна на погребенията (оплакване, полагане, трапеза). След три дни и три нощи, Калоянът се разкопава, носи в селото и отново оплаква, преди да бъде хвърлен в кладенец или оставен да се носи по повърхността на водата. В края на церемонията момичетата от селото се събрат при едно от тях и направиха баница, наречена ghizman, която дават на бедните хора и на другите хора от селото. Тържеството продължава с песни от кавал и гайда, които молят за дъжд и изобилие, но също свирят и хора до късно през нощта.
Библиография:
“2-4 mai 2017 – Caloianul / Scaloianul”, http://www.traditieialomita.ro/obiceiuri/cu-data-mobila/caloianul-scaloianul/