«Кървавата скала» – така нарекли хората скалата в подножието на прохода Вратцата.
Това се случило в последните дни преди падането на средновековния град Вратица под турско робство. Радан войвода и войската били от последните защитници на крепостта Вратица. Те отстоявали свободата на врачани с последни сили и без боеприпаси, докато нашествениците прииждали все по-многобройни и все по-настървени. Радан гледал черните облаци, които надвисвали над родното му небе и сърцето му се свивало от мъка. Още една мисъл разкъсвала неговото сърце-той заминал и оставил сама вкъщи едничката си дъщеря – Елица. Тя останала без майка още от раждането си. Тя му била утехата и радостта в този живот. Но сега, когато поотраснала, станала мома за чудо и приказ. Целият град се възхищавал от нея – и не само от хубостта й, но и от добрината й, и от сръчните й ръце. Краят на Българското царство настъпвал – знаел вече войводата – турският ятаган посичал един от най-яките корени на вековното му дърво. Паднела ли и Вратица – нямало вече кой да спре поробителите. И ще тръгнат те да оскверняват земята му, да палят и рушат, да колят и бесят. И никого не ще пожалят, никого – ни младо, ни старо. И разбрал той и с ума, и със сърцето си, че нищо друго не му остава, освен да подири спасение в смъртта. Изнизал Радан сабя от ножницата, стиснал с трепереща ръка Елица и я повел бързо към скалата, която се издигала до крепостната стена. Ще се качат на нея, та за сетен път и от високо да погледнат града си, ще се простят с всичко мило и родно, пък тогава ще потърсят спасение … Първо за Елица, а сетне и за него. Решили се веднъж да умрат като свободни българи и в името на правата си вяра..
„Кървавата скала“ – така нарекли хората скалата в подножието на прохода Вратцата, попила в ония размирни години кръвта на последния им защитник Радан войвода и неговата щерка Елица.