В село Дервент (сега Бързия, община Берковица, област Монтанско) живееше някога девойката Бърза. Като малка тя слушаше старите баби, които й казваха да се къпе всеки ден в реката, която минава през селото им, за да стане стройна и красива. И наистина Бърза израсна много хубава мома. И колкото беше хубава, толкова беше и работна… Запознала се на хорото с момък — пъргав, строен и красив. Не пропускаше седянка и празник да бъде с нея, а понякога и край чешмата я причакваше. Двамата млади се харесаха много, обикнаха се. Дума си дадоха наскоро сватба да вдигнат, хората от двете села да съберат. Ала хубостта на девойката беше забелязана от един богат стар турчин, който си науми да я вземе за жена на най-малкия си син. Когато Бърза му отказа, той поразпита за нея и научи, че тя си има избраник и реши да го погуби. Две заптиета извършиха това грозно дело за шепа жълтици.
Злочестият момък остана да лежи цяла нощ с широко отворени очи, загледани в небето, което в момента единствено жалеше за младия му живот, за погубената любов. Сутринта го намериха пастирите. Девойката Бърза изплака очите си от мъка. Запустя къщата им без звънкия й смях, без веселите й песни. Никой не я виждаше вече и за вода да ходи.
Отиваше всеки ден до рекичката, която минаваше близо край тях. Седеше на брега с часове и сълзите й се смесваха с нейните бистри води. Носеха се те по течението и разказваха за безмерната скръб на нещастното момиче. Помръкна хубавото лице на Бърза, угаснаха ярките звездици в сините й очи. Тя стигна до реката и се спря на брега й с взор, зареян в тъмнината, сякаш диреше нещо невидимо и скъпо. Остана дълго така, загубена в мисли и мили спомени. Оттогава реката носи нейното име — Бързия. А по-късно и селото беше наречено така в памет на момата, останала вярна на първата си любов и своята вяра.