В северната част на землището на село Хърлец по посока на река Дунав, се намират останките на късноантичната и ранновизантийска крепост „Августа“.
Слънцето вече потича, изтича, отива си… Отнасят забързаните води на реката последните слънчеви лъчи. Бавно пропълзява мракът… С мъка откъсва дядо Петко очи от позлатените речни вълни и тръгва да събира разпилялото се по цялата ливада стадо. Докато вика овцете, старецът още усеща сладостта в сърцето си и не може да се начуди на този дивен дивен свят. Както си върви и изкусно върти овчарската гега, изведнъж спира, сепнат от страшен трясък – сякаш гръм разцепва земята. Що да види старецът: през реката, от земята та чак до небето бяло зарево обгражда старата крепост. И като не сваля очи от светлината, прекосява реката като на сън и като на сън влиза през желязната врата в Августа. Само каква гледка се разкрива пред очите му: в края на неширок коридор като слънце свети безмерно съкровище. Събира смелост овчарят, прекосява коридора и когато влиза в залата, едва не извиква от учудване. Тя била изкусно украсена със злато и скъпоценни камъни и всякакви други невиждани гиздосии. Медни, златни и сребърни съдове, прекрасни накити блестели с неземна хубост, а по пода се стелели едри жълтици. – Сън ли беше това, що ли?!
Разтваря стиснатата си шепа и оттам се търкулват няколко лъскави парици. Вдигна глава и вижда, че бялото зарево над Августа вече било изчезнало.
– Не, не е било сън. Чудо е!
И с разтуптяно сърце хуква да разправя на другите овчари за едно от всичките чудесии за дивене и радост на този свят, за късмета си да влезе и види несметни богатства през врата, която се отваря веднъж на хиляда години.
„Дали ще ми повярват?“ – не спира да се пита дядо Петко, докато прекосява обратно реката.