Река Дунав при Казаните

Районът на Дунавските казани, в който реката се извива през планината, породи с течение на времето многобройни местни легенди и истории. Една от тях се губи в тъмнината на времето, като се предава устно от поколение на поколение.

Легендата гласи, че цялата долина на Дунав е била управлявана в далечните времена от император, познат по море и суша, сприхав и бързо се ядосвал и наказвал онези, които не му се подчиняват. На старини, Бог го благослови със син, когото императорът гледаше в светлината на очите си. Възпитан от майка си, императрицата, далеч от двора, Туи, кралския син станал добър и праведен човек, който мразеше несправедливостта и винаги скачаше в подкрепа на онези, с които съдбата не беше разбрана погрешно. Той обичаше да чете и да се наслаждава на учението на своите предци, да се възхищава на изкуствата и да прекарва време в рисуване, скулптура или пеене. Туи беше умен и красив и радвал очите на всички девици от царството на баща си.

Императрицата се гордееше с потомството си, поданиците на двореца бяха щастливи, че ще имат такъв справедлив и кротък император, само императорът се ядосал, че децата му не са станали толкова сурови и страшни като него. Усещайки обаче, че старостта му наближава, императорът посъветван от  съветниците от двореца,  решава, че е време Туи да се ожени.  Булката трябваше да бъде девица с кралски потекло, да бъде  красива и богата. Той изпратил своя пратеници в четирите страни в търсене на достойните дами за сина си и те се върнаха, носейки имената на девици от юг и север, от запад и от изток..

Те обаче не знаеха нито съветниците, нито императорът или императрицата, че Туи вече е предала сърцето си на обикновено момиче от народа, но пред когото Луната се срамува от красивото и добре момиче. Без ничие знание, Туи беше завинаги обединен с избора на сърцето си в светата тайна на брака. Ядосан  бил императорът, когато чул такава новина, че вместо това решил да вземе правото на Туи на трон и короната на императора, надявайки се, че това ще накара момчето да промени решението си. Императорът бил по-ядосан, когато научил, че това дало повод за голяма радост на Туи, който не искал да става император, а искал  спокоен живот, живял в хармония и щастие с неговата избраница. Императорът  тайно замислил яростно отмъщение…

Малко след брака на Туи, дунавските земи бяха нападнати от войските на съседен император, който го искал като свой зет. Познавайки стария и безпомощен император и Туи, лишен от рожденото си право, той обхванал значителна част от царството на Дунавската долина. Докоснат от отчаяние, императорът пише на сина си да се подготви за война и ако се върне победоносен от битката, ще му възстанови правата. Туи се вслушва в заповедта на баща си и  притеснен, че трябва да остави жена си, отишъл да се сбогува с нея. Извадил от пръста си сапфирения пръстен, символа на техния съюз, и го поставил изправен в дланта ѝ и ѝ казал:

„- Soața mea, iedera mea,

Inelul meu îl vei purta.

Când auru’ o rugini,

Tu să știi că oi muri.”

(Интерпретация на стихотворението : Съпруго моя, мой бръшлян, / Ще носиш пръстена ми. / Когато ръждяса златото, /  Ти  ще знаеш, че аз ще умра.”)

От своя страна съпругата му дала златната забрадка от главата си, казвайки:

“-Soțul meu și bradul meu,

Tare mult îmi va fi greu,

Aurul când s-o topi,

De-al tău dor m-oi prăpădi.”

(Интерпретация на стихотворението : „- Съпруже мой и елха моя, / Ще ми бъде много трудно, / Златото, когато се стопи, / Твоята липса ще ме погуби“.)

Яхнал коня подарен му от  баща му, императора, Туи тръгнал към голямата битка. За една седмица той останал заклещен от вражеските сили, но храбростта на душата, силата на ръката и агонията на ума му го направиха победител.

Тръгнал бързо за вкъщи, в един от далечните острови на река Дунав, за да види жена си. Не успял да измине половината път,  пред него се появил неговият доверен съветник, който пришпорвал  коня му, за да тича като вятър и мисъл. При поглед на Туи се хвърля от коня в краката на господаря си:

– Велики господарю, още се виждаше прахът, повдигнат от копитата на вашия кон,  когато къщата ви на Острова беше потъпкана от войските на вашия баща, императора. Те нанесоха големи щети на двора,  Ваше величество, убиха войниците ви и взеха жена ви и я хвърлиха в Дунава. Едва успях да избягам жив и тръгнах насам, за да ви съобщя новината!

– Вместо това ме заведете на мястото, където са се удавили! ”, Помолил Туи, сърцето му се разкъсало от болка. Където я е погубил?

– Велики господарю, те я хвърлиха във вълните на Дунав, между двете скали. Чувайки толкова мъка и скръб, водите дори не искаха да я поемат. Кипяха вълните с мехурчета и я оплаква  цялата долина на Дунав…

След като заповяда на мъжа да го заведе, Туи извадил от гърдите си златната забрадка, дадена от съпругата му, преди да тръгне на война. Както   беше зарекла  младата дама, златото се е разтопило като по чудо, оставяйки само памучните нишки. Тогава за младежът останал без никаква надежда…

Пристигайки на брега на река Дунав, между двата пролива, през  които преминаваше река  Дунав на залива на Дубова, слугата му показа мястото, където младата дама намери ранната си смърт. Веднага Туи се потопява във водите на реката, търсейки  с разперени длани и пръсти. Разбивал всяка вълна, преровил цялото дъно и бреговете на река Дунав , докато изтръпналите му ръце достигнали до тялото на любимата му. Сълзи се стичаха по бузите му и след една последна целувка, двамата влюбени изчезнали в мътните води на кипящият Дунав..

Напразно викал вернiqt служител след Туи, напразно търсил във водите; беше намерил вечния си дом във водното царство до тази, с която се беше заклел да прекара вечността. Изкачвайки се обратно по алеята, верният служител не спрял, докато не стигнал до двора, където разказал всичко на императрицата. Огорчена от загубата на сина и снаха си, тя изпратила своите хора да ги търсят в река Дунав. Телата им са намерени на дъното на реката.

Двамата влюбени бяха погребани с императорски почести, изпратени на последният им път  от целия народ , който толкова много   обичаше Туи. Малко след това на гроба на двамата съпрузи израснали елха и бръшлян, които, прегърнати, направили онова, което младите влюбени не успели: да изживеят живота си заедно!

На мястото, където Туи и съпругата му са загинали, където Дунава минава между две планински скали, хората от крайдунавските райони идвали година след година, за да отдадат почитта си. Виждайки заобикалящата вода, която сякаш кипи, както кипи вода в казан, те дали име на района, което е останало непроменено и до днес: Дунавските казани..

Библиография:

  • Ioan Ivan Loghin, “Legendele Dunării Albastre”. Editura Ion Creangă, București, 1971
  • “Legende din arealul Parcului Natural Porțile de Fier”, http://www.pnportiledefier.ro/legende.html#p13

Pentru mai multe informatii despre Program vizitati site-ul www.interregrobg.eu