Преди стотици години днешният окръг Мехединци, близо до река Дунав, често е бил плячкосван от турците, който се нахлували по олтенските земи и по-скоро ги опустявали. Поради страхът си селяните от района взимали със себе си това, което им попаднело в ръцете и се криели в пещери или гори. Там живеели, скрити от очите на света, издържащи на глад и студ, цели семейства..
Сред тях, било и семейството на Танасе Бороанка, наричан Бай Чопик, беден и леко куц човек от едно крайдунавско село. Той се скрил със съпругата си и петте си деца в една пещера край Малките казани. Дните минавали, а храната намалявала и след три седмици свършило и царевичното брашно. Нямало достатъчно гъби , които да берат в гората, нито малкото риби, или заек, който се е оплитали е мрежи и капани не стигали. Не можейки да понесе Бороанка да слуша звуците издавани от гладните кореми на децата и плачът на жена му, той започнал да мисли как да намери нещо за да ги нахрани. Мислеше да се опита да се върне в селото, пълно с турци, да потърси още храна през мазите или таваните на къщата. Но, бидейки беден човек, той не беше оставил нищо, когато си тръгнал.
Една вечер, докато скитал из далечно селото, през горските поляни, той видял на близката поляна един от турските лагери. Спахиите се бяха сгушили около огъня и спяха. После забеляза, че в края на лагера има пет красиви и добре поддържани коня. Веднага му дошла идея:
– Отивам да открадна кон, помисли си Танасе и ако има късмет, ще го заведе по пътя към мелниците, където турците не са стигнали още. Може би някой може да ме съжали, и ще ми даде дори торба царевично брашно.
Доволен от идеята си, Бороанка се върна в пещерата си, където обяснил на жена си плана да открадне кон от турците през нощта. Речено, сторено, през нощта той тръгна отново към поляната, където беше видял лагера на турците. Приближил се пълзешком и видял, че всички турци спят, а конете не са охранявани. Приближил се да не плаши конете, той им даде наръч зелена трева, с която предварително се беше приготвил. Той я протегна към коня по-далеч до ръба и докато доволно дъвчеше, Танасе го развърза и започна да увива копитата си в парцали, за да не вдига шум и да не остави следи. Освен това с голямо внимание той си тръгна с коня, като винаги спираше да се огледа да не би да са се събудили турците и да го преследват. Виждайки че няма от какво да се страхува той яхна седлото, седнала на гърба на коня и, скрит от тъмнината на нощта, отиде в пещерата.
Току-що беше пристигнал там, виждайки тревожната си и уплашена съпруга и Бороанка започна да се страхува. Ако го бяха хванали турците, опитвайки се да продадат коня? Ами ако никой не иска да го купи? Тогава какво ще прави с него? Веднага се сети за братовчед на Лазар, наричан Маурул, който притежаваше една от мелниците, до които още не са достигнали турците, и реши да опита късмета си там.
Не остана да си почива, веднага тръгна с коня, следвайки потока до мелницата на Маур. Там го посрещнаха кучетата в мелницата, които яростно яростно лаеха. Изплашен от шума и суматохата, мелничаря бързо излезе от мелницата, облечен така както станал от леглото, защото все още беше нощ. Вдига фенера, за да видите кой седи в двора:
– Тънасе, ти ли си?
– Аз съм, братовчеде!
– Но какво се случва с теб в този късен час?
– Доведе ме нещастието. Дойдох да те помоля за торба с царевично брашно, която да дам на децата си, че им къркорят червата от глад. Ще я разменя за този кон.
Като чу думите на братовчед си, мелничарят се приближи да погледне по-отблизо конят. Виждайки колко добре изглежда и какво красиво седло има, той веднага разбрал, че това е нечиста работа:
– А бе Тънасе, искаш да ми създадеш проблеми, ли? Този кон е откраднат от турците!
– Взел съм го, откраднал съм го!, отговорил Бороанка шепнейки, от страх да не го чуят дърветата и тревите, тъй като постъпката не била добра.
Маурул запазил спокойствие. От една страна, той се страхуваше от турците, но от друга страна му трябваше кон, който да помага в делата на мелницата, имаше голяма нужда, особено ако го вземе толкова евтино. Спря да разсъждава и стиснали ръце с Бороанка, помагайки му да се отърве от коня и да му помогне с торба царевично брашно.
Много щастлив, Тънасе хвърлил чувала в гърба си и тръгнал по пътя. Торбата беше тежка и той беше уморен и куц, а пътят беше дълъг. Но мисълта да занесе храна на децата и съпругата му даде сила и сложи голяма усмивка на лицето му. Близо до изгрева нашият човек стигнал до жена си, мъртва от умора и глад. Когато го видели да идва, децата се хвърлили в прегръдките му, а съпругата сложи чайника на огъня. Никога Бороанка не се гордееше с делото си и колко добре се е справил, разменяйки турския кон за чувал царевично брашно, за да утоли глада си и на близките си .
Той дори не успя да довърши чувала, и турците бяха прогонени отвъд Дунава. Селяните напуснали горите, пещерите и подземията и се върнали в своите домове. Един ден, докато Бороанка работел на полето с други жители на селото, той видял от далеч братовчед си Лазар Маурул, той яздел коня, който му беше продал , оседлан по същия начин, както му го беше дал. На конят беше вързан голям огромен чувал , който се разстилял от двете страни.
– Добър ден , братовчеде!, поздрави го Маур като се приближил.
– Жив и здрав, Лазъре! Кой вятър те доведе по нашите земи? Го попита Бороанка.
Разтоварвайки, Марул развърза торбата и я свали от коня, като я постави в краката на Тънасе.
– Виж, дойдох да ти върна коня.
Чувайки това, Бороанка започна да мисли какво не е наред с него, че може би неговият братовчед може да иска обратно чувала с царевично брашно. Но още не беше пораснала царевицата от земята, за да бъде смляна.
– Не се разбрахме да ми връщаш коня. Че няма как да върна брашното, което ми даде.
– Мир да е, не искам брашно, тъй като за него ми даде много повече от колкото струваше. Освен това ти нося още един чувал и ти връщам коня. .
Цялото село се спряло от работата, слушайки дискусията между двамата братовчеди, знаейки от Бороанка историята на коня, откраднат от турците. Но Тънасе все още не показваше никакви признаци, че разбира какво има предвид, затова Маур продължава:
– Даде ми оседлан кон за един чувал с брашно. Сигурен съм, че не си погледнал под седлото, там открих кесия, пълна с жълтъци. Човек станах с тези пари, така че сега дойдох да споделя с вас моето богатство. Е, бидейки човек, ти донесох още една торба брашно, за да я изядеш здрав за доброто, което ми направи.
Чувайки това, още повече онемя Бороанка. Не можеше да повярва какво богатство е имал в ръката си и как го е заменил за нищо. Нещо повече, той имаше голям късмет, за да вземе торба царевично брашно от мелницата. И докато стоеше в полето, с широко отворена уста като рибата, без да каже и дума, чу селянин, работещ в полето до него, който казва:
– А бе, Бороанка, какъв късмет имаш, като чопик!
Всички селяни се събрали около мелницата на Танасе и всички се смеели на нещастието на човека и разказали и на другите за това. От тогава , всички Бороанка наричали по прякора му бай Чопик. Оттогава пещерата, в която се е криел със семейството си, когато турците нахлули, била наречена Гаура луй Чопик (Дупката на Чопик).
Библиография:
- “Peștera lui Boroancă”, http://www.pnportiledefier.ro/legende.html#p17